По-малко от три месеца преди изборите за европейски парламент интересът на българите към тях е очаквано нисък. С други думи – Европа не ни е тема. Намаляващата избирателна активност обаче е характерна тенденция за ЕС като цяло. На последните избори през 2009 г. показателите за България са около средните за Европа (43%).

Първият фактор е свързан с наличието на т.нар. демократичен дефицит в ЕС. Все повече се засилва усещането в европейските граждани, че собственото им влияние върху процесите на вземане на решения в рамките на институциите на ЕС е нищожно. Ние гласуваме за евродепутати, които участват във формирането на останалите органи, но все още функциите на Европейския парламент са силно ограничени по отношение на крайните политически решения. Като добавим и нарастващия брой лобисти в евроинституциите, европейските граждани с основание се питат от кого зависят решенията и политиките на ЕС – от нас, от нашите правителства, от европейските политически институции или от бизнес лобистите? Усещането за незначимост на гражданския глас предизвиква отказ от гласуване.

Второ, в резултат на това има сериозна делегитимация на традиционния европейски политически елит. Усещането “те не работят за нас” устойчиво нараства и се превръща в трайно отнoшение към политическата класа.

Трето, каузата ЕС все по – малко въодушевява и създава усещане за общност. Тя е в процес на преосмисляне, а този процес се артикулира противоречиво. Какво е Европа, накъде ще върви, ще върви ли изобщо и т.н. – все въпроси, на които няма ясен отговор и в резултат на това общоевропейското икономическо и политическо пространство съществува по-скоро като фикция, а не като реалност. В подобен контекст не е учудваща все по-голямата доминация на националните политически идентичности и политически цели над общоевропейските.

Голямата част от българите не се чувстват европейски граждани главно заради ниските доходи. Преживяваме Европа като мярка за икономически стандарт, а не толкова като политическо семейство. Но вината за липсата на европейска политическа идентичност като че ли не е само в нас самите.

В същото време сме склонни да мислим ЕС предимно в инструментални рамки. От едната страна са паричните фондове, които Европа трябва да ни “даде”. От другата – не харесваме собствените си политици и се надяваме Европа да ги контролира, възпитава и наказва. Затворени в тази рамка, на нас ни убягват темите на общоевропейския дебат. И не си даваме сметка, че от политическите решения на ЕС зависят много въпроси от непосредственото ни всекидневие. От това каква храна ядем до това дали ще имаме право да изтриваме дигиталната си биография. Представата за ЕС като своеобразен външен инструмент ни вкарва в режим на пасивна надежда. “Дано да ни дадат повече квоти”, “Дано да не спрат фондовете”, “Дано им издърпат ушите на нашите нехранимайковци” – все популярни заклинания, които са много далече от рационалната логика на европейския политически процес.

Надяваме се на Европа, но не познаваме българските евродепутати. Около половината българи не могат да назоват дори едно име. И тук нашите представители в европарламента сериозно трябва да се замислят, защото тяхната главна функция е именно в това – да превеждат европейския политически дебат на национално ниво и да поставят националната проблематика в контекста на европейския политически дебат. Ако те са по-активни в тази си роля, интересът и информираността на гражданите ще са по-високи.

Към тези трайни и дълбоки дефицити в осмислянето на ЕС и на ролята ни в негосе добавя и политическата ситуация у нас, която превръща евровота през май в залог на вътрешнополитическата надпревара. Рискът изборите да бъдат използвани като терен за конфликт между управляващите и опозицията е голям. Българските граждани обаче едва ли искат да бъдат просто публика на конфликтния разговор между различните части от политическия елит, вместо да участват в този разговор. И ако подобно участие не им бъде предложено, най-вероятно голямата част от тях ще предпочетат гъбите пред урните. И ще сбъркат, защото да участваш в избори е един от най-сигурните начини да накараш политиците да те чуят.

Да погледнем как в Германия се опитват да решат проблема с усещането за безсмисленост при гласуването за европарламент. Премахната бе трипроцентовата бариера с цел да се даде равен шанс на малките и големите партии. По този начин гласовете, подадени за партии извън традиционния политически елит, вече имат реална тежест и потенциал да изберат депутат. Така демотивиращият въпрос “защо да гласувам на тези избори, като моят глас за малка партия ще отиде при големите” губи от своята актуалност. И ако избирателният праг има своята логика при националните избори, то неговата отмяна за евроизборите може и да засили мотивацията за гласуване. Въпреки че за евровота през май нямаме формален праг, реално той е факт – цената на един депутатски мандат от всичките 17, т.е. 1/17 от гласувалите. Проблемът е, че при преразпределянето на остатъчните гласове печелят само партиите с реализирани мандати и допълнителен мандат взема партията с най-голям остатък. Но той на практика може да е по-малък от гласовете на малка партия, не успяла да прескочи неформалната бариера, т.е. не спечелила 1 мандат. Не е ли по-честно тя да вземе евродепутатско място, вместо то да отиде като бонус на голямата партия? Ето една интересна тема за следващия избирателен кодекс.

Данните са от проучване на новата социологическа агенция “Прогнози”, проведено през първата седмица на февруари 2014 г. Реализирана е национална представителна извадка за пълнолетното население на страната. Данните са получени чрез стандартизирано интервю “лице в лице” сред 1010 респонденти.

Авторът е асистент в катедра Политология на СУ “Св. Климент Охридски”. Преподава политически комуникации и политическа антропология.